Ех, Технологио!

Доживях и аз да си кача мобилен блогър, или блогър на телефона, или там както му се вика...
Та този ми безмислен пост е, за да се похваля, че ще имам уникалната възможност да тормозя света със себе си, когато ми скимне! :-P

Тухла

Искам да съм тухла!

Демек да съм просто предмет с плътна структура или с различни по форма кухини, т.е. плътността ми няма да допуска нищо- емоции, преживявания, чувства... да - кухините може да се пропукват от време на време и да пропускат по нещо, но ще е за кратко, за време, докато не се счупи тухлата и цялата драма ще приключи!

Много скъп приятел ми каза- "хората се блъскат да измислят, да открият, да усъвършенстват съществуването си и всеки ден се опитват да разберат защо са на тоя свят, и за това страдат за глупости, тровят си нервите, вкарват се във филми и т.н. ...а те просто,хората, са на тоя свят само да съществуват и да направят най- доброто, което могат!" - мисля, че е прав...

Няма ли да е хубаво да съм тухла?
Ще бъда най-добрата такава и ще се старая при зидането на носещи или преградни стени да бъда най- добрата!
Няма да мисля за сложните неща, които хора си измислят, няма да участвам в драмите и измислените истории, които хората си измислят, няма да бъда въвличана в нещо, в което не искам, освен участието ми строежа на стени, примерно.

Но няма ли да ми липсва тази невероятно хубава човешка слабост - емоциите?

Тухлите нямат емоции, не разсъждават, не мечтаят, не се разхождат, не си говорят с другите тухли... те не правят нищо, освен че участват в изграждането на нещо си.

Но всъщност тухлите си приличат с хората... не трябва да са слаби, ако са- не го показват, трябва да издържат на напрежение, трябва да са на правилното място и т.н.

Само емоциите липсват!

И в цялото това разсъждаване за съществуването и какво по дяволите правя тук- участват абсолютно всички! Дори и тухлите!

Само не е ясно, не е доказано дали всички живи и неживи същества на тоя свят си задават тоя въпрос?

..............................................................

Искаме да обичаме!
Искаме да ни обичат!
Отказваме да обичаме!
Отказваме обичта!

Егоисти сме!
Егоисти са!

Вярваме!
Не вярваме!

Съществуваме, но дали живеем?
Живеем, но дали съществуваме?

И всички тези въпроси, на които се опитваме да отговорим по възможно най- сложния начин, защото не сме тухли!

Припомняме си от време на време, че сме тук заради някого или просто за себе си.
Опитваме всичко или нищо на света, за да се почувстваме живи или не.
Правим мечтите си реалност или ги потъпкваме, като поредния налудничав сън.
Търсим някакви отговори на въпроси, които нямат нужда от такива.

Търсим смисъла какъвто и да е той и ако го има.

Мисля, че всеки за себе се трябва да реши какво прави, не да задълбава в сложните мисли за съществуването, а само в неговия свят, заобикалящия го...

Все пак не сме ли всички тухли с емоции, съществуващи в собствения си свят - малко егоисти, малко всеотдаващи се, по малко от всичко...

Емоция като от филмите

Това ще е малко по- различно, поне така усещам идеята му...

Вчера се почувствах като във филм от 70-те години, във филм, защото не съм била родена тогава, а само съм гледала, чувала и крадяла по някакъв начин тези емоции...

На пръв поглед спокойна вторник вечер в нашата кръчмичка, на нашата маса- запазена специално за нас, както винаги с много приятна компания.

Но този път компанията не беше обичайно шумна, разгорещена в разговори- важни и сериозни или просто забавни и смешни... Всички весели, но леко притихнали в очакване...

И ето тук идва моментът с тези стари филми, за великите рок или поп банди, едва пробиващи на сцената.

И въпреки технологиите- Интернет навсякъде, телефоните ни вече правят всякакви чудеса... беше пуснато радиото, за да чуем!

Десетина човека тръпнехме в очакване, всеки със своите емоции, за да чуем една песен за първи път по радиото- не където и да е било другаде!

"Шарена" песента на "Станция мир" щеше да звучи за първи път!

Ради и Дени ("Станция мир") и ние другите- приятели и познати бяхме там - в нашата кръчмичка, на нашата маса, за нещо невероятно, за нещо което ще се случи само веднъж за първи път!

Техните емоции не знам - не знам какво е да усетиш как нещо твое, труда ти, страстта ти бива споделена с всички- завиждам им!

Развълнувани, притеснени, тръпнещи- това бяха "Станция мир" снощи, докато не започна песента и всички ние, вече много по-развеселени, започнахме да си припяваме и с цялото си същество бяхме щастливи, че просто присъстваме!

Не просто поредната нова песен- а песен, която си слушал много пъти вече, преди света, песен на хора, които харесваш, за които се вълнуваш, хора които са те повикали да споделиш този момент с тях!

За себе си знам, че беше хубаво... имаше я тази романтика от старите филми от старите времена, която сега разбирам, че съм искала да усетя някога!

И повече нищо няма да кажа! Знам, че всеки от нас ще си запази емоцията, за себе си...

Все пак тези красиви моменти, те карат да се чувстваш жив!

След четвърт век...

Твърде гръмко заглавие сложих- трябваше ми заглавие предвид датата.

А и от седмица насам реших, че съм твърде пораснала, че дори може би остарявам малко - сигурно заради числото 6, което следва...и дори, че съм станала по-сериозна или съм почнала да се взимам на сериозно- спорно е.

Но няма да се занимавам със себе си, не съм тръгнала мемоари да пиша или нещо подобно.

Скоро прочетох ТОВА и се замислих върху тези безумни социални мрежи...

Не че не ги ползвам и аз - все пак живея в това време и като всички 99% не бих отказала да чуя някои клюки. ;)

Но не в това е въпросът- а колко скучно живеем?!

След следния статус очаквам сърдити, псуващи и т.н.-

"Спасете белите мечки от премръзване и същевременно ще откриете любовта на живота си, ама само ако ги спасите- мечките белите!

А ще ги спасите като публикувате поредната малоумна снимка на стената на всичките си 10 000 приятели и разбира се те я харесат и ви върнат жеста с постването й на вашата стена!

С всичките тези действия не само ще откриете любовта, ще харесате снимка (а и ще я имате на стената), но и основното - ще спасите белите мечки от премръзване!

И не на последно не забравяйте да харесате това и да го споделите с всичките си 10 000 приятели- така ще дарите някакви стотинки, на който успее да изкара пари от това!"

Не, не се подигравам на каузите и събирането на средства!

Не, не се подигравам на всички мили и сладки картинки, поствани някога!

Не, не се подигравам с любовта и сляпата вяра и надежда на хората!

Твърде снобарско, а?

Но след като получих на мейла си писмо от Фейсбук с що годе този контекст - "По случай рождения Ви ден, защо приятелите Ви да се чудят какви подаръци да Ви подарят, които няма да искате- харесайте си велика кауза и те могат да дарят пари за нея..." - Да, и аз ще съм удовлетворена от живота!

И защото всички сме алтруисти ще направим точно така!

Подигравам се на лицемерието на хората и глупостта им, когато вярват че навсякъде като цъкнат ще помогнат! - колко скучно живеем и безлично - ако си такъв защитник, застъпник, подкрепящ добрите дела- отиди в някой дом за деца или приют за животни и направи нещо там...

И всички тези картинки на сладки създания и всички тези тестове, които ще разкрият любовта, надеждата, успеха и розовото ти бъдеще- колко скучно живеем пак и отново?!

Цъкаме си и всички тези красиви неща ще ни връхлетят - вместо да се вдигнем от леглото, да се разходим да срещнем хора, да чуем света и нещо наистина може да се случи, дори може да променим нещо!

Имам чувството, че нещата се въртят около каузи, които НЕ можем да знаем 100% истина ли са и какво иска да спечели от тях човекът, организацията Х, но изглеждат твърде добре трагично написани, създадени майсторски, за да докоснат най- дълбоките човешки емоции- да отключат състрадание.

Въртят се около тестове и картинки - вместо истински картички, разговори, погледи, прегръдки.

Въртят се около това какво си правил днес, защо си го правил, кой те е видял и дали утре ще го правиш!

Не отричам моментите на лигавщина, глупости и закачки между хората в това онлайн социално пространство - забавно е, но не трябва да го превръщаме в истинския живот.

Няма ли да е по- хубаво това познаване, социалното онлайн, да е насочено за културни мероприятия, нови творци, нови книги, пиеси, бизнес и всички тези неща, които имат нужда да бъдат разпространени бързо и достъпно, за да бъдат познати по-лесно?

Въпрос на гледна точка!

Нито съм кой знае какъв алтруист, дори повече съм егоист, но нещата които са истинските могат да бъдат направени когато трябва и когато си там и когато наистина го искаш, дори да е само един малък жест...

Въпрос на избор е, колко скучно, колко истински искаме да живеем...