Градът!

Най- накрая го реших! Обичам да живея в шумни, мръсни, бързи градове! Да, вярно обичам в природата- планините, забравените плажове, забравените от Бога места... Но мамка му, обичам цялата тази лудница на града! Нощните сумрачни подлези, в които чакаш трамвай, тролей или просто приятеля отишъл за бира. Парковете тъмни и безлюдни, но всъщност пълни със забавляващи се хора. Улиците пусти или не, пълни с всякакви хора, търсещи всичко и нищо. Пияните компании, трезвите такива, забавлявайки се както могат и искат. Осветените сгради, даващи друго лице- спокойствието, красотата. Трамваите, прибиращи си по депата. Линейките, полицейските коли, гадните таксита. Всеки дразнещ шум, който някак става свой и ти липсва, когато го няма. Сякаш без този шум, ще забравиш, че живееш. И най- обичам терасата си! В центъра на този шумен град, потопена в спокойствие емоции, приятни...

Равносметка... или илюзия поредна

Значи за равносметка... Учиш има- няма 20-ина години, през които пишеш домашни, учиш уроци, ходиш по изпити. Работиш има- няма 40- ина години- да докажеш какво си научил за тия двадесетте и переш, чистиш, готвиш, гледаш деца, жена, мъж. Переш, готвиш, гледаш се себе си и някой внук.... Никакъв кръговрат- не стигаш до първи клас отново... Добре, така погледнато звучи доста тъжно и обезнадеждаващо- както каза една колежка- "Весе, имаш нужда от една ракия. Я, по-бодро!" Абе, аз съм си доста бодра- не ме притесняват нито ученето(минах го т`ва вече), нито работата (имам тук какво още да покажа). Просто е- понякога не виждам логиката в това цялото борене за нещо, за неща, за пари, за слава, което е така натяквано, така необходимо в наши дни... Да не бъркаме понятията: - духовното израстване си е изкуство- не съм толкова възвишена да коментирам! - материалното- нужно си е- няма да си кривим душата ;) Въпросът е: След като си прекарал цял живот в борба да живееш добре (кой както иска да си го разбира), стигнал си до златни старини, в които се наслаждаваш на изгревите и залезите, рождените дни, внуци и правнуци и т.н. и като станеш на 100 години (ако доживееш)- какво? Ако съществува еволюцията, защо е толкова осакатено откъм възможности? Творим, развиваме се, постигаме и накрая просто потъваме нейде, там от където сме дошли (според някои теории)?! Не може ли като древните гръцки вярвания- от чираци, калфи, майстори... и така до Богове и си оставаме Богове- постигнали максимума...? Вярно, след това какво? Но това е друга тема!

За откраднатите мигове...

Добре! Предвид, че аз и другите около мен познати и непознати, приятни по някакъв начин хора, дори и тези неприятните по друг някакъв начин живеем в бетон, тухла, едроплощен кофраж, заобиколени от метал и стъкло на работното място, се сетих за някои малки, но красиви моменти... За тези откраднати мигове, случващи се дори и в затворените, сиви помещения... Момента, в който усетиш първото жарко слънце, опитващо се да изгори девствената ти кожа по ръцете, невидяли светлина от зимата... Първият студен полъх на вятъра, изненадал те и хванал те неподготвен след адската жега на "циганското лято"... Вярно, много кратки мигове, незначителни в повечето случаи, но повтарящи се и казващи ти неща... - отиде си лятото, идва зимата... ти напомнят за други такива, малки красиви моменти... Всяка открадната усмивка, целувка, прегръдка от приятел, любовник, в момента незначими, но в следващия спиращи дъха, те откъсват от времето и цялата глупост на света, заключена в панели и ядове, те сещат за това, че не всичко е сериозно и скучно. Понякога си мисля, че много от нас живеят за тези откраднати мигове на радост, на тръпка и желание, на всичко различно, което ще те откъсне от злободневието и ще те отнесе в някаква по - различна вселена... Разбира се, винаги остава тънката, малка вероятност за мазохизъм, но това е друга тема! Защо не се опитваме да крадем по нещо красиво дори малко, но прекрасно всеки ден?