Online or not?

Говорим с колегите си, които са на крачка от нас по скайп или мейл...

Говорим с приятелите си във фейсбук... и си уговаряме срещи, че да се видим на живо...

Говорим по телефона безумно много часове дълги и безмислени разговори...

Пишем в блоговете си, за да бъдем прочетени от някого...

Пишем по стените си в социалните мрежи, за да покажем дните си...

Постваме снимки.

Постваме новини.

Постваме социални статуси.

Постваме емоции, преживявания, чувства... всичко.

Имаме виртулни профили.

Създаваме ново АЗ в тези профили.

Сме това, което искаме да се представим.

Присмиваме се на другите, които не са като нас (това което сме създали в мрежата).

Постоянно натискаме бутона "харесва ми" на неща, които са предимно глупави.

Игрем игри, защото и другите го правят.

Използваме приложения, защото и другите го правят.

Правим се на заинтересовани от нещата, които се случват.

Спасете детето, спасете животното, спасете Земята, спасете, спасете, спасете...

Натискаш бутона и си дал от себе си!?

Цъкаме с мишката и си мислим...

- че сме живяли

- че сме дали

- че сме получили

- че сме разбрали

- че сме почувствали

- че сме видяли светът

- че светът ни е видял

- че....

... Докато не изключим компютъра и не се озовем в света, физическия, които съществува...

и е не по- малко лош, сив, неинтересен от този другият!

* * *

Преди няколко години ми хрумнаха тези мисли, но сега се наложи лека редакция... явно за 7 години хората се променят... :)

И някак си се вдъхнових от Марин с този пост :)

... Всички в даден момент ставаме "пенсионирани" младежи, като пенсиониран приемаме, че е поредната умна метафора, използвана някога.

Растем, порасваме, променяме се много или малко, изграждаме някаква ценностна система - разбира се не винаги логична за околните.

Някои от нас много бързо осъзнават своите цели и въжделения за себе си, живота и света (или поне така си мислят/ вярват).

Та тези, разбрали какво искат още от много рано, обикновено са си изградили план- програма за десет години напред със задачи, които трябва да бъдат изпълнени.

Като се започне с идеалното образование, мине се през идеалната работа, създаване на идеалното семейство и накрая - идеалното погребение.

Само да не изгубят листчето с програмата, да забравят нещо и да се провали перфектният план.

Но струва ли идеалният план, когато не знаеш със сигурност какво има зад ъгъла и дали ще се събудиш утре?

Разбира се има ги и хората, решили просто да съществуват, НЕ живеят - училище, работа, дом, храна, вода... просто да съществуват, защото ги има. - Това не го разбирам! Трябва да има някаква, дори малка тръпка в просто съществуването!

Или, да ги нарека, "купонджиите"- без всякакви висши идеи за бъдещето или идеи за каквото и да е било, освен купони, алкохол, наркотици, секс и само недотам смислени занимания, носещи някакво развитие.

И мечтателите, искащи да обиколят света и да се докоснат до всичко възможно и невъзможно. :)

И наистина- колко сме обикновени (не в лошия смисъл), когато сме малки, когато сме деца...

И с годините се разделяме на някакви видове, групи и се оценяваме кой колко е несериозен, колко е сериозен, колко е пропаднал, колко е богат,беден и т.н. до безкрайност кой колко е какъвто и да е... Но къде е смисълът?

Не е ли истина, че всеки сам си избира - дали ще пие до несвяст всяка вечер, дали ще затъва в работа до зори, дали ще обиколи света?

Но тъй като сме сериозни, когато сме големи - съдим и мерим всички около нас!

А всъщност обикновено има няколко човека около теб, които те харесват и обичат, заради човека в теб, а не заради всичко друго...

И може би малко наивно е всичко това, но да прием, че са просто мисли на поредния луд, заел се с мисли.

Ако имаш само един шанс... ?

Една малко абстрактна или по-скоро нереална идея, фикция поредна някаква, която ме обзе, завладя като мисъл....

Какво щеше да бъде, ако имахме само по един шанс за всичко?

Един път да се влюбим, един път да се разочароваме от любовта, един път да създадем деца, семейство, да покорим един връх (буквално и не), да видим един път море.... и така до безкрайност- всички неща, които можем, бихме и направим в животите си...?

Реално погледнато съм права за две неща- веднъж се раждаме и веднъж умираме- въпреки, че не е доказано със сигурност и понякога и аз имам съмнения...

А за другите... Много искам да не съм права, но истории съм слушала от хора, че въпреки, да ги наречем шансовете в живота, някои хора правят всичко по веднъж. Но ЗАЩО?

За себе си, без да натрапвам мнение ще заключа- ако имахме САМО по един шанс за всичко, щеше да настане какафония, щяхме да се чудим как да връщаме времето назад и да поправяме стореното или нестореното и още повече съжаление, разочарование от себе си - напълно излишни!

И като непоправим оптимист- трябва да вземаме всяка нова възможност в живота, особено след провалена, разминала се предишна такава, пък какво ще се случи... никой не знае! :)

Но има неща, които са веднъж в живота - нека всеки намери своите! :)

И все пак- и аз съм човек, и аз не съм сигурна за кое колко шансове имам/е...?

Защо да чистим 1 ден, когато 364 дни мърсим...?

Няма да се отвличам много по темата... винаги ще е безумно дълга и неизчерпателна!

Първо: НЕ чистих на 9 април! Защо?- Не виждам смисъл да се правим на загрижени за природата, града и т.н., при положение,че хората си хвърлят боклуците всеки ден навсякъде по няколко пъти....

И един ден- ГОЛЯМА кампания, медийно раздухване и куп глупости, за да се направим на загрижени и за какво....?

Ето, малко снимки от места, които не се виждат, следователно може да си стоят с всякакви видове боклуци от фасове до дюшеци...

Трудните думички

Тия дни се сетих за това- за тези думички...

Преди вече може би година с моя приятелка си говорихме, че най -трудните думи (изречения) са: "Обичам те", "Помогни ми" и "Извинявай".

Притесних се напоследък, сякаш им се е изтъркал смисълът.

Ако наистина са най- трудните (с което съм съгласна), защо ги употребяваме твърде често, просто ги хвърляме в разговора, без да се сещаме за силните чувства и желания, които искат да покажат/кажат?

.... Всеки ден, по- много пъти понякога, си казваме,че се обичаме- не казвам, че не трябва човек да го чува- хубаво си е, но като че ли след време става просто като някакъв вид навик "Здрасти, обичам те", "Здрасти, и аз". И сякаш по някое време загубваш идеята какво всъщност означава това, какво е било това чувство, емоция накарала те да го кажеш за първи път на някого. Какво е за тебе, за него, за всички...?

... Искаме си помощ за всяка дреболия, за всяко нещо, което ни е спънало за малко.
И когато дойде един момент, в които наистина имаш нужда от някаква истинска помощ, толкова си забил и не можеш да се оправиш, това "Помогни ми" или не можеш да го изречеш или вече не си сигурен дали насреща ще те разберат правилно (от гл. т. на важността на ситуацията).

... Извиняваме са за всичко- толкова хора познавам, които им се струва че за всяко малко недоразумение, леко неразбирателство трябва да се извиняват с дни, да страдат, да се умилкват и т.н., сякаш светът е свършил заради някаква малка глупост.
Понякога е хубаво просто да замълчиш, да кажеш извинявай не бях прав и толкоз, без драми и сълзи..., защото идва момент, в който правим някакъв грандиозен гаф, нараняваме някого и ... не знаем как и какво да кажем, защото вече сме минали през драмите с глупавите неща. Така рухват лесно нещата.

Не искам да съм права!

Дори за себе си ми се иска тия думички да останат като най- трудните, когато са просто истински, не част от разговора!

Точно тогава те са най- трудните?!

Да изчезнеш заради разнообразието

В търсене на нови мисли или вече поистъркани такива в главата ми, които да мога да споделя, или отново да изкажа някое велико или не дотам велико мнение за света и нещата, открих,че нямам нито мисли, нито идеи за каквото и да е!

И се замислих - човекът е интересно животно- постоянно го вълнуват всякакви умности и глупости от "колко сметки имам този месец" до "този/тази дали ме харесва" и когато вземе решението да го напише, сподели..... блокаж!?

Сякаш нищо не го вълнува или просто не може да намери точните думи да го изкаже и разбира се варианта- не иска.

Наскоро си говорих с мой много близък човек за това как трябва понякога да изчезнеш за малко, да зарежеш буквално всичко, колкото и трудно да е, да си опресниш мислите, дори себе си.

Признавам не съм го вярвала това, че е възможно, дори нужно... нали хората сме социални животни попринцип- как ще се "излекуваш" от цикъла, в който си попаднал с едно кратко изчезване от твоя свят?

Прекарах 4 дни далеч от моя свят, само с една частица от него, но скъпа частица, на съвсем различно място и беше хубаво, съживяващо!

И имаше момент, в който не исках да се връщам, не защото не си харесвам света, а защото е същото, защото разнообразието и новото, което имах пак няма да го има...

И тук вече ще си призная, че е хубаво за малко просто да се откъснеш... въпреки, че аз винаги бих си взела нещо скъпо и хубаво от вече установения ми мой свят, може би да ми напомня за него, защото все пак си го харесвам! :)

Може би трябва да обикаляме света, да видим цялото разнообразие, което предлага, за да не зацикляме в ежедневието си, опитвайки да се борим със съществуващи и несъществуващи врагове, драми и тревоги...?

И все пак трябва да си пазим своя свят, всеки си го е изградил сам и колкото и да не ни харесва понякога, винаги има нещо съкровено и мило в него.... и точно това съкровеното и милото е важното, не глупостите, които ни заливат!