За откраднатите мигове...

Добре! Предвид, че аз и другите около мен познати и непознати, приятни по някакъв начин хора, дори и тези неприятните по друг някакъв начин живеем в бетон, тухла, едроплощен кофраж, заобиколени от метал и стъкло на работното място, се сетих за някои малки, но красиви моменти... За тези откраднати мигове, случващи се дори и в затворените, сиви помещения... Момента, в който усетиш първото жарко слънце, опитващо се да изгори девствената ти кожа по ръцете, невидяли светлина от зимата... Първият студен полъх на вятъра, изненадал те и хванал те неподготвен след адската жега на "циганското лято"... Вярно, много кратки мигове, незначителни в повечето случаи, но повтарящи се и казващи ти неща... - отиде си лятото, идва зимата... ти напомнят за други такива, малки красиви моменти... Всяка открадната усмивка, целувка, прегръдка от приятел, любовник, в момента незначими, но в следващия спиращи дъха, те откъсват от времето и цялата глупост на света, заключена в панели и ядове, те сещат за това, че не всичко е сериозно и скучно. Понякога си мисля, че много от нас живеят за тези откраднати мигове на радост, на тръпка и желание, на всичко различно, което ще те откъсне от злободневието и ще те отнесе в някаква по - различна вселена... Разбира се, винаги остава тънката, малка вероятност за мазохизъм, но това е друга тема! Защо не се опитваме да крадем по нещо красиво дори малко, но прекрасно всеки ден?