Нещо лично!

Всяка събота сутрин когато се събудя е една съща рутина. Ставам, разбутвам кучето и котката, искащи внимание, тоалетна, мия си лицето, зъбите после- по- важно е кафето, правя кафе на кафеварката от 1989 година- все още работеща, включвам телевизора, на най- посредственото съботно предаване- само да шуми, да не е тихо. До преди години имаше вестник с кръстословица и слагах очилата, за да решавам кръстословицата- нищо, че бях на 23-24 години- навик или наистина ми трябваха. Вече не, изгубих навика да има вестник с кръстословица, потънах в модерното ровене из социални мрежи и безмисленето плъзгане на палеца по дисплея на телефона. Една събота си намерих кръстословица от вестник, която тайно откъснах и откраднах от един вестник от една хижа на Витоша. Бях я смачкала като изполвана тоалетна хартия и навряла в раницата. Ах, щастие- кръстословица! Идилия - аз, кафето, кръстословицата и цигарата! И сложих очилата- може би заради идеята, отдавна не ги нося, но са толкова прекрасни! Майка ми правеше така- всяка събота, само без разбутването на животните- те имаха респект към нея и не я закачаха. Беше събота - кафето, цигарата, очилата - заради откраднатата кръстословица- седях на друга маса, но в същия хол, с кафето от същата кафеварка и със сигурност много по- модерни цигари и с по- големия телевизор. Имам 4 прозореца със щори, но само на три от тях има щори - нямаше четвърта навремето и така си остана. И независимо сутрин, обед или вечер да се огледаш в тоя нещастастен и незащитен прозорец, винаги виждаш себе си. Никога не съм обръщала внимание на тая щора, която липсва! Оная събота, в която слънцето не беше толкова ярко, оная събота, в която извадих от раницата откраднатата кръстословица от вестника от оная хижа на Витоша, сложих очилата - заради кръстословицата, сипах кафето, цигарата и тъпото монотоно предаване по телевизора... се обърнах и се огледах в скапания прозорец без щора! Видях себе си, но майка си! Знаех, че съм аз- но не бях аз. Лицето моето- чертите нейните! Всеки детайл, сякаш някой се шегуваше с мен. Сякаш някой е записал тоя момент от преди години и ми го прожектира в тоя момент. Толкова ни е страх да не сме като родителите си, а дали не сме тяхно подобрение? Дали всеки от нас, когато се вгледа в огледалото не вижда години история? Дали не сме преродените си прародители, които искат да видят сегато, през нашите очи? Дали не сме по-лошо или по- добро копие?