Тухла

Искам да съм тухла!

Демек да съм просто предмет с плътна структура или с различни по форма кухини, т.е. плътността ми няма да допуска нищо- емоции, преживявания, чувства... да - кухините може да се пропукват от време на време и да пропускат по нещо, но ще е за кратко, за време, докато не се счупи тухлата и цялата драма ще приключи!

Много скъп приятел ми каза- "хората се блъскат да измислят, да открият, да усъвършенстват съществуването си и всеки ден се опитват да разберат защо са на тоя свят, и за това страдат за глупости, тровят си нервите, вкарват се във филми и т.н. ...а те просто,хората, са на тоя свят само да съществуват и да направят най- доброто, което могат!" - мисля, че е прав...

Няма ли да е хубаво да съм тухла?
Ще бъда най-добрата такава и ще се старая при зидането на носещи или преградни стени да бъда най- добрата!
Няма да мисля за сложните неща, които хора си измислят, няма да участвам в драмите и измислените истории, които хората си измислят, няма да бъда въвличана в нещо, в което не искам, освен участието ми строежа на стени, примерно.

Но няма ли да ми липсва тази невероятно хубава човешка слабост - емоциите?

Тухлите нямат емоции, не разсъждават, не мечтаят, не се разхождат, не си говорят с другите тухли... те не правят нищо, освен че участват в изграждането на нещо си.

Но всъщност тухлите си приличат с хората... не трябва да са слаби, ако са- не го показват, трябва да издържат на напрежение, трябва да са на правилното място и т.н.

Само емоциите липсват!

И в цялото това разсъждаване за съществуването и какво по дяволите правя тук- участват абсолютно всички! Дори и тухлите!

Само не е ясно, не е доказано дали всички живи и неживи същества на тоя свят си задават тоя въпрос?

..............................................................

Искаме да обичаме!
Искаме да ни обичат!
Отказваме да обичаме!
Отказваме обичта!

Егоисти сме!
Егоисти са!

Вярваме!
Не вярваме!

Съществуваме, но дали живеем?
Живеем, но дали съществуваме?

И всички тези въпроси, на които се опитваме да отговорим по възможно най- сложния начин, защото не сме тухли!

Припомняме си от време на време, че сме тук заради някого или просто за себе си.
Опитваме всичко или нищо на света, за да се почувстваме живи или не.
Правим мечтите си реалност или ги потъпкваме, като поредния налудничав сън.
Търсим някакви отговори на въпроси, които нямат нужда от такива.

Търсим смисъла какъвто и да е той и ако го има.

Мисля, че всеки за себе се трябва да реши какво прави, не да задълбава в сложните мисли за съществуването, а само в неговия свят, заобикалящия го...

Все пак не сме ли всички тухли с емоции, съществуващи в собствения си свят - малко егоисти, малко всеотдаващи се, по малко от всичко...