* * *

Трябва да имам в стаята часовник!
Стенен, голям и кръгъл.
Да отброява секундите, минутите, часовете, дори годините.
И стената няма да скучае празна. Ще има компанията на един часовник.
Ще има къде да се взирам, ще имам и друго, освен стената. Ще отмервам времето, ще следвам стрелките.
И нека да е с кукувичка- не много креслива. Ще бъде дървена, лакирана, скрита за света.
И тя ще ни бъде приятел - на мен, часовника и стената!
И времето ще лети - стрелките ще се завъртат за хиляден път, стената ще пожълтее, кукувичката ще загуби звъня на гласа си, часовникът ще забравя, заспива и после ще бърза да навакса изгубеното време.
Аз все тъй ще се взирам в стената!
Трябва да имам часовник в стаята! Голям и кръгъл на стената! С кукувичка!

Нещо лично!

Всяка събота сутрин когато се събудя е една съща рутина. Ставам, разбутвам кучето и котката, искащи внимание, тоалетна, мия си лицето, зъбите после- по- важно е кафето, правя кафе на кафеварката от 1989 година- все още работеща, включвам телевизора, на най- посредственото съботно предаване- само да шуми, да не е тихо. До преди години имаше вестник с кръстословица и слагах очилата, за да решавам кръстословицата- нищо, че бях на 23-24 години- навик или наистина ми трябваха. Вече не, изгубих навика да има вестник с кръстословица, потънах в модерното ровене из социални мрежи и безмисленето плъзгане на палеца по дисплея на телефона. Една събота си намерих кръстословица от вестник, която тайно откъснах и откраднах от един вестник от една хижа на Витоша. Бях я смачкала като изполвана тоалетна хартия и навряла в раницата. Ах, щастие- кръстословица! Идилия - аз, кафето, кръстословицата и цигарата! И сложих очилата- може би заради идеята, отдавна не ги нося, но са толкова прекрасни! Майка ми правеше така- всяка събота, само без разбутването на животните- те имаха респект към нея и не я закачаха. Беше събота - кафето, цигарата, очилата - заради откраднатата кръстословица- седях на друга маса, но в същия хол, с кафето от същата кафеварка и със сигурност много по- модерни цигари и с по- големия телевизор. Имам 4 прозореца със щори, но само на три от тях има щори - нямаше четвърта навремето и така си остана. И независимо сутрин, обед или вечер да се огледаш в тоя нещастастен и незащитен прозорец, винаги виждаш себе си. Никога не съм обръщала внимание на тая щора, която липсва! Оная събота, в която слънцето не беше толкова ярко, оная събота, в която извадих от раницата откраднатата кръстословица от вестника от оная хижа на Витоша, сложих очилата - заради кръстословицата, сипах кафето, цигарата и тъпото монотоно предаване по телевизора... се обърнах и се огледах в скапания прозорец без щора! Видях себе си, но майка си! Знаех, че съм аз- но не бях аз. Лицето моето- чертите нейните! Всеки детайл, сякаш някой се шегуваше с мен. Сякаш някой е записал тоя момент от преди години и ми го прожектира в тоя момент. Толкова ни е страх да не сме като родителите си, а дали не сме тяхно подобрение? Дали всеки от нас, когато се вгледа в огледалото не вижда години история? Дали не сме преродените си прародители, които искат да видят сегато, през нашите очи? Дали не сме по-лошо или по- добро копие?

Теб!

В незапомнен сън искам да останеш! Като нещо ново, тъй силно желано, мечтая! Като тръпка, емоция, нежна да бъдеш! Като аромат, завладяващ, омайваш ме! Като вятър, отвяваш мислите! Като луд бързей, потапяш ме някъде! Да откривам в росата сълзите ти, искам! Нека, докосна ги, изпия ги жадно! Замълчи! Нека се вгледам очите ти... Така с часове да ги гледам... ...да си спомням съня! Не чакам мига, в който ще се събудя. Не питам, дали нощта вече преваля. Дали е безумие- не искам да зная. Дали ще е болка- не мога да мисля. Нека отвее ме вятърът - там в съня... ...при тебе да бъда! Да не се будя! That's all!

Добротата!

Предварително ще започна с няколко уточнения! Не съм майка на куче, благославяща всичко кучешко! Не съм природозащитник от тия най- върлите! Моето куче не е по- специално от всички други от рода му! Не съм майка! Та! Не съм търсела добротата и не съм мислела за нея защо е, има ли я, къде е. Да, чела съм и виждала статии и случки на проявена такава. Вероятно и аз съм проявявала доброта някога към някого... Но идеята сега не е тази! Замислих се, след като загледах държанието на Лъки /кучето, което имам/. За повечето хора просто куче, за мен другарче и кал, и лиги, и косми... Та, представете си едрото, якичко дете в училище, с много благ характер, който винаги е насреща и винаги ще те защити, независимо кой и какъв си. Който винаги ще иска да си играе с теб и да ти е приятел. Който е толкова притеснен от това, че е по-едър и силен от съучениците си, но е толкова по- добър душевно от тях и иска да бъде във всяка игра и във всяка помощ. Но той не е разбран! Той ще е подигран и хулен! Той не иска да смачка всеки, подиграващ му се. Защото може би не разбира, защо по-ситните скачат да се подиграват и бият или защото в сърцето му е само доброта!? Но той може, може да ги свали с един удар! Не знам! И колкото и глупаво да е сравнението ми с Лъки- той ми напомня на момчето от по-горе! Колкото и да го нападат и лаят, и хапят, той остава спокоен,с леко проронващ стон, почти ревящ, но нищо! Не отвръща! Защото в сърцето и душата си има само добро! Нямам друго обяснение! Чиста доброта, чисто сърце, отворено да приема а да обича хората! Не съм майка,а това няма значение. Вижте животните /да,да това звучи ту мъч/ Винаги съм била от подиграващите се - това за мен има значение! Няма да го поправя, доста късно е! Замислете се, какви ценности предаваме на децата си?

Когато Спас занесе автомобила на каско

Колегата, или за по- кратко, Спас обикновено не ми прави някакво впечатление. Един почти късен обед, направо си беше следобед, Спас пристигна запъхтян както винаги, сякаш беше катерил Айфеловата кула пеша с гергьовденско агне на плещите си, хвърли раницата и започна да премята някакви листове. Свалих едната слушалка, за да му кажа подобаващото – „Здрасти“ и се заслушах в няколкото телефонни разговори, които проведе... Оказа се доста сериозен проблемът, различен от обичайните, обсъждани с жена му – за тях по- късно. Занесъл колата на каско! Не бях сигурна в чутото (все пак едната слушалка беше все още забита почти до тъпанчето ми) и реших, че за някаква каска иде реч. Коледно време е, всички си слагат носове, рога, мигли, лампички и други щуротии по автомобилите, тракторите, велосипедите - реших сложил е някаква каска на колата. Тук въображението ми се развихри и нямах търпение да свърши с разговора, за да разбера повече за каската. Те такова не бях виждала. Минута по- късно вече усетих разочарованието- то било каско. Тук разбира се, вероятно от скука реших да проследя етимологията на думата каско, която според мен със сигурност идва от каска, защото много си приличат, а и каската предпазва главата, нали? Както би предпазвала на автомобила покрива и другите му прилежащи части. То пък думата идвала от испански, абе...отнесох се се малко. Зарязах цялото ми въодушевление от по- горе споменатия проблем с каското или каската и тамън да запуша и другото ухо със слушалката, Спас, или колегата за по- дълго, пак спомена, че занесъл автомобила. Сетих се за мравките, дето носят не знам си колко повече от собсвеното си тегло, но това е друга тема, друга история. По същество! Заслушах се в обясненията... Миналата седмица един трамвай го засякъл. Ама така го засякъл! Както тръгвал трамваят от спирката и не щеш ли Спас тамън да пресече релсите от пряката и в този момент трамваят като скочил на ляво от релсите и директно от дясно във фара на автомобила... и на мен ми звучи объркано, но го писах дословно дочутото. Не мога да споря с историята. Притесних са за тая многотонна машина защо й е притрябвало да скача на ляво от релсите, само главоболия да си създава заради някакъв фар? А и ватманът- по цял ден с някви пресичащи идиоти, некадърни шофьори и други откачени индивиди, защо му е притрябвало да се занимава и с този Спас? Така отнесена в мислите си за клетия трамвай, осъзнах че пропускам историята със занасянето. Спас предполагам е добре снажен български мъж, с бирено коремче- значи има сила поне за една халбичка от литър (аз с две ръце ги вдигам тия), а и всички са по- високи от мен и не може да се разчита на обективната ми преценка за снажност, приемаме че е силен. Трънал да носи колата на каско! Зачудих се, тия неща автомобилите не се ли карат, управляват, шофират? Ама мен четири пъти ме късат на листовки на шофьорския и не мога да бъда сигурна дали не са променили начина, по който се борави с един автомобил. Та запитах приятели, че да съм сигурна преди да си вадя погрешни изводи. Получих вътрешно успокоение, че предвид четирите ми нещастни опита с листовките, автомобилите ВСЕ още се карат! Но пък и колегата бил прав, ти да видиш- светна ми една огромна лампичка на удивление и учудване! Вътрешният ми мир настъпи, когато ми се разясни ситуацията- а именно – хич не било адекватно, след като някакъв обикновен трамвай ти скочи на колата, ти да я караш след това по улиците. Съществувала огромна опастност някой да те бутне, одраска, закачи или недай си Боже да стане още по- голям инцидент! Затова като един истински снажен българин, взимаш автомобила, опаковаш го в удобна за носене торбичка, нарамваш си го и пеш към сервиза. Да не стават сакатлъци! Тук реших да не питам какво се прави в случая, когато си не дотам снажна българка, как си го нарамваш тоя автомобил да си го носиш на каско или на каквото е необходимо. Не вярвам да ми се случи, все пак листовки взимам още... Аз като изключително логичен човек, веднага реших, че има по- добро решение от това да си го занесеш- можеш просто да го заведеш до желаната дестинация този твой автомобил. Разбира се веднага ми се скараха, че това е просто НЕвъзможно! Нито имало каишки, пригодени за автомобили, а дори и някой да си е скалъпил такава, веднага ще го спрат от завеждане, тъй като законово не било регламентирано! Занасяш си го и това е, в редки случаи можеш да си го закараш, само когато не е намесен трамвай, тролейбус или автобус. При сблъсък с метро, разпоредбите били други! Не питах! След разясняване на цялата ситуация, реших все пак да питам Спас как е минало занасянето и ще се оправи ли фара, но не знаел още... язък от целия ми мисловен проблем с каското, каската и занасянето. Започна да ми разказва как ще води жена си на екскузия в Прага в Полша и се притеснявал дали приемат левове там... Но за това друг път!

* * *

Сгушили сме се в уюта на собствените си мисли и преживявания. Зключили сме се в топлината на домовете ни. Прегърнали сме шепа хора, които ни карат да се чувстваме добре. Заключили сме извън себе си тия другите, неприятните хора. И сме щастливи. Така твърдим. Вярваме, че допринасяме много на света. Учим се, за да работим. Работим, за да купуваме всичко и много. Събираме се, за да създаваме дом и семейство. Взимаме котка, куче, за да има още нещо, което да обичаш. Правим деца, за да оставим наследство. В това спокойно, скучно съществуване, твърдим, че сме щастливи. Аз не съм, аз не бих! Не, не съм толкова дейна, не съм толкова съпричастна към света. Признавам си. Трябва провокация. Трябва някакъв стимул, който да те запрати в мисли и действия, различни от ежедневните. Седейки пред телевизора, ровейки в социалните мрежи, клюкарстването в офиса - не, тези не могат да те изкарат от комфорта ти. Запивайки всяка вечер, шляене по дискотеки, мятане на салфетки - не мисля, че е и това. Не съдя никого- и аз съм от тия с телевизора и баровете, и аз имам всичките приложения на различните социални мрежи (вярно, салфетките не ги разбирам ;)). Най- добрия провокатор са хората около теб. Но не немислещите, не просто съществуващите, преживяващи живота, пропускащи толкова много неща! Събираме се със себеподобни- близки интересни, подобно мислене, подобно разбиране за света. Осъзнах, че хората около мен имат мнение, не са част от стадото, чакащо неволята. Имат смелост да кажат кое не им харесва, кое им харесва и да, знаят защо! Не мерят хората според възраст, пол, ръст, грозен, глупав и т.н. Мерят хората с идеите им, с действията! Да, тези хора са моя провокатор, моя стимул да разбера, че несгодите минават, ако действаш. Можеш да промениш всичко, ако не ти харесва. Търсиш посоката, търсиш начина и действаш за да променяш! Прекрасно шарен е светът! Но трябва да излезеш, за да можеш да го видиш! :)

Нищо общо!

За да напишеш истинска история ти трябва цигара и някакъв алкохол (според предпочитанията). Ако обичаш тишината ти трябва и тъмна стая, нощна лампа и само уличният шум за повече мистериозност... разбира се трябва да е поне един, два часа след полунощ- за повече драматизъм. Ако ти трябва шум- пусни си телевизора на най- тъпия канал, просто за фон. Трябва ти удобно бюро, диван, стол или маса! По- добре без мезе, ще се разсейваш и ще се озовеш, тъпчещ чипс пред мазната клавиатура, зазяпан в тоя тъпия канал от по- горе. Пижама или нещо подобно, удобно, може и гол... зависи от предпочитанията. Социални мрежи- НЕ! Направо изтрий си профилите за 1-2-5 часа- за всеки случай. Селфи докато пишеш- толкова ли си отчаян? Разсейваш се! Твърде много мисли! Сега се съсредоточаваме АЗ и другото ми АЗ и се почва творчеството! Какво да пиша...? Отиваме към точка първа (макар и неномерирана)- сипваш си питие и цигарата. Гасим лампите, заспиваме... Палим лампите- градски шум... Бюро нямам, значи дивана, стола, масата и стола- обърках се! Леглото...? Каква има в хладилника? Оф, ще ям- дали е вечеря? Вечеря ще е! Чипс нямам, ще готвя! Сготвих! Ядох! Какво пишех??? А, да! Телевизорът! Тоз сериал интересен бил?! Разсейвам се- пак и отново! Добре, пижама за комфорт- аз пижама имам ли? Добре, просто фланелка-става! Не, хората ще решат, че полугола пиша нееротични писания- не е адекватно! ФейсЪ светка- 100 нотификации (да бе, симулирам социален живот- само 2- поредните покани за онлайн игри). ...тия игри много зарибяващи! Отчайвам се! Ще си правя селфи! „Аз ПИША” е текста под снимката. Редактирам 10 пъти и стигам до: „В творчески унес! Do not disturb! Smiley face” И сега сериозно! Имало едно време... защото така започват най- добрите приказки...!

Писна ми!

Значи писна ми от хейтъри, ама това не правилната думичка всъщност. Да, има си проблеми в държавата, то и у Европата ги има (ама, Ц - ние сме най - зле). Вече новини няма да гледам или дори да слушам! Това, че се избиват кат' серийни убийци и катастрофират кат' безсмъртни, вече ми е се тая- хората изперкват (не само тук). Няколко точки. 1. Ремонти - мрънкание, драма и т.н. Абе, за да стане нещо ново, понякога трябва да се изрине старото... - Руски паметник (София)- 3 пъти на ден минавам от там, всеки път по различен и нов начин- приключение! Стига драма- хората си бачкат на 35 градуса редят павета, инсталират тръби, заваряват релси, ня'кви тъпаци кат' мен минават през средата на всичкото и пречат и т.н. Но НЕ! Нека попсуваме- чувала съм коментари за всичките ми 3 пъти на ден минаване от там, от как го разкопаха... (не са малко) - Бургас - велоалеите Бургас е един от малкото градове, който реши да свърже Меден рудник (краен квартал)с града- малко търпение, моля... що да не стане?! - За магистралите ни няма да говоря - от 40 години ги правим... Дайте шанс - все пак се опитваме. Много е лесно си висиш у фейсбука и да коментираш поредната статия от поредния новинарски сайт. 2. Кърменето (извинявам се на засегнали се) - Айде, разбрахме - хранете децата си където искате, ама аман от ивенти и подобни събития (тавтология)! Не съм майка, не кърмя, все тая ми кой къде и как... ама, както кърмещите се оплакват от натискащи се пияници по парковете, то и обратното. 3. Когато искаш да направиш нещо смислено и идейно да достигне до много хора, не го оставяй за последния момент, не го прави обществена тайна за приятелите си и после да ги каниш на безсмислен ивент, само за да те следят - к'во правиш! (Това е лично ;)) Има и други неща, но не сега Всеки има мнение-но всички стоят зад социалните мрежи! Честито! Вие сте истински! Не ми е практика да пиша такива чудесии, ама явно и аз съм от тия изперкалите! Просто Аз,няк'ъв човек!

Писна ми да съм добра!

За начало- да не се възприема като хейтърско послание- не ме бива да съм хейтър! Наскоро прочетох две неща, които ме наведоха на разни мисли... (авторите ще си ги познаят ;) ): "Ще бъда добра, за да бъда щастлива!" "Вечните болежки дето времето ги лекувало било" Та да бъдеш щастлив и да си добър... Не съм някой велик мислител, но се замислих каквото и да съм правила, да съм била щастлива и добра- вярно било е хубаво, но изморява! По Коледа дадох на една възрастна жена 10 лв., които за мен бяха нищо- 2 бири, цигари или поредната тъпотия, която можеш да си купиш. Тя продаваше сувенирчета- харесах я- беше чиста, спретната, не нахална, имаше нещо добро... повече няма нужда да разказвам- не взе парите просто така, отрупа ме със сувенири, за мен, за майка ми, за любимия човек... По "Витошка" редовно засичам една персона, просейки за цигари, пари и друго... Няма да й дам нищо! Не можеш да просиш за храна 3 часа с парче изстинала пица в ръка... Всичките безумни дарителски кампании със симпатични младежи по улиците, искайки 2лв., предоставяйки трагични снимки... Съседката пред блока в Люлин, искайки ми всеки път по 2 лв. за цигари- цял живот. Давала съм й, връщала ги е! Днес един младеж на вратата ми, с диабет и бележка със банкова сметка... Има и много други хора! Заслужаващи щастие, защото са добри! И да са добри, за да са щастливи! Но остават тези, които никога, никъде и по никакъв начин няма да поискат нещо в замяна за себе си! Независимо от болката, болестта, страданието и всички подобни нещастия! За това дадох тия 10 лева на онази жена! И бях щастлива! Болежките... Те са винаги там, мисля! И времето е само илюзия! Дори обичаме да си ги припомняме, за да знаем, че ги е имало и вероятно след това ще е по- добре. Остават дори в щастието ни, дори в добротата, дори в нещастието... Както казах навремето на една позната- "Ако всичко е розово, ще е твърде скучно! И няма да познаем наистина стойностните моменти, които ни правят щастливи!" Затова боли, когато видиш страдащ, когато загубиш някого, когато не можеш да помогнеш... Понякога да бъдеш добър към другите, изморява. Егоистът в теб винаги ще казва- "А те какво направиха за теб". Нека изключим егоистът! Бъдете добри и щастливи, помнете болежките и времето, но все пак хората са хора и всички ние сме!

Градът!

Най- накрая го реших! Обичам да живея в шумни, мръсни, бързи градове! Да, вярно обичам в природата- планините, забравените плажове, забравените от Бога места... Но мамка му, обичам цялата тази лудница на града! Нощните сумрачни подлези, в които чакаш трамвай, тролей или просто приятеля отишъл за бира. Парковете тъмни и безлюдни, но всъщност пълни със забавляващи се хора. Улиците пусти или не, пълни с всякакви хора, търсещи всичко и нищо. Пияните компании, трезвите такива, забавлявайки се както могат и искат. Осветените сгради, даващи друго лице- спокойствието, красотата. Трамваите, прибиращи си по депата. Линейките, полицейските коли, гадните таксита. Всеки дразнещ шум, който някак става свой и ти липсва, когато го няма. Сякаш без този шум, ще забравиш, че живееш. И най- обичам терасата си! В центъра на този шумен град, потопена в спокойствие емоции, приятни...

Равносметка... или илюзия поредна

Значи за равносметка... Учиш има- няма 20-ина години, през които пишеш домашни, учиш уроци, ходиш по изпити. Работиш има- няма 40- ина години- да докажеш какво си научил за тия двадесетте и переш, чистиш, готвиш, гледаш деца, жена, мъж. Переш, готвиш, гледаш се себе си и някой внук.... Никакъв кръговрат- не стигаш до първи клас отново... Добре, така погледнато звучи доста тъжно и обезнадеждаващо- както каза една колежка- "Весе, имаш нужда от една ракия. Я, по-бодро!" Абе, аз съм си доста бодра- не ме притесняват нито ученето(минах го т`ва вече), нито работата (имам тук какво още да покажа). Просто е- понякога не виждам логиката в това цялото борене за нещо, за неща, за пари, за слава, което е така натяквано, така необходимо в наши дни... Да не бъркаме понятията: - духовното израстване си е изкуство- не съм толкова възвишена да коментирам! - материалното- нужно си е- няма да си кривим душата ;) Въпросът е: След като си прекарал цял живот в борба да живееш добре (кой както иска да си го разбира), стигнал си до златни старини, в които се наслаждаваш на изгревите и залезите, рождените дни, внуци и правнуци и т.н. и като станеш на 100 години (ако доживееш)- какво? Ако съществува еволюцията, защо е толкова осакатено откъм възможности? Творим, развиваме се, постигаме и накрая просто потъваме нейде, там от където сме дошли (според някои теории)?! Не може ли като древните гръцки вярвания- от чираци, калфи, майстори... и така до Богове и си оставаме Богове- постигнали максимума...? Вярно, след това какво? Но това е друга тема!

За откраднатите мигове...

Добре! Предвид, че аз и другите около мен познати и непознати, приятни по някакъв начин хора, дори и тези неприятните по друг някакъв начин живеем в бетон, тухла, едроплощен кофраж, заобиколени от метал и стъкло на работното място, се сетих за някои малки, но красиви моменти... За тези откраднати мигове, случващи се дори и в затворените, сиви помещения... Момента, в който усетиш първото жарко слънце, опитващо се да изгори девствената ти кожа по ръцете, невидяли светлина от зимата... Първият студен полъх на вятъра, изненадал те и хванал те неподготвен след адската жега на "циганското лято"... Вярно, много кратки мигове, незначителни в повечето случаи, но повтарящи се и казващи ти неща... - отиде си лятото, идва зимата... ти напомнят за други такива, малки красиви моменти... Всяка открадната усмивка, целувка, прегръдка от приятел, любовник, в момента незначими, но в следващия спиращи дъха, те откъсват от времето и цялата глупост на света, заключена в панели и ядове, те сещат за това, че не всичко е сериозно и скучно. Понякога си мисля, че много от нас живеят за тези откраднати мигове на радост, на тръпка и желание, на всичко различно, което ще те откъсне от злободневието и ще те отнесе в някаква по - различна вселена... Разбира се, винаги остава тънката, малка вероятност за мазохизъм, но това е друга тема! Защо не се опитваме да крадем по нещо красиво дори малко, но прекрасно всеки ден?

Ех, Технологио!

Доживях и аз да си кача мобилен блогър, или блогър на телефона, или там както му се вика...
Та този ми безмислен пост е, за да се похваля, че ще имам уникалната възможност да тормозя света със себе си, когато ми скимне! :-P

Тухла

Искам да съм тухла!

Демек да съм просто предмет с плътна структура или с различни по форма кухини, т.е. плътността ми няма да допуска нищо- емоции, преживявания, чувства... да - кухините може да се пропукват от време на време и да пропускат по нещо, но ще е за кратко, за време, докато не се счупи тухлата и цялата драма ще приключи!

Много скъп приятел ми каза- "хората се блъскат да измислят, да открият, да усъвършенстват съществуването си и всеки ден се опитват да разберат защо са на тоя свят, и за това страдат за глупости, тровят си нервите, вкарват се във филми и т.н. ...а те просто,хората, са на тоя свят само да съществуват и да направят най- доброто, което могат!" - мисля, че е прав...

Няма ли да е хубаво да съм тухла?
Ще бъда най-добрата такава и ще се старая при зидането на носещи или преградни стени да бъда най- добрата!
Няма да мисля за сложните неща, които хора си измислят, няма да участвам в драмите и измислените истории, които хората си измислят, няма да бъда въвличана в нещо, в което не искам, освен участието ми строежа на стени, примерно.

Но няма ли да ми липсва тази невероятно хубава човешка слабост - емоциите?

Тухлите нямат емоции, не разсъждават, не мечтаят, не се разхождат, не си говорят с другите тухли... те не правят нищо, освен че участват в изграждането на нещо си.

Но всъщност тухлите си приличат с хората... не трябва да са слаби, ако са- не го показват, трябва да издържат на напрежение, трябва да са на правилното място и т.н.

Само емоциите липсват!

И в цялото това разсъждаване за съществуването и какво по дяволите правя тук- участват абсолютно всички! Дори и тухлите!

Само не е ясно, не е доказано дали всички живи и неживи същества на тоя свят си задават тоя въпрос?

..............................................................

Искаме да обичаме!
Искаме да ни обичат!
Отказваме да обичаме!
Отказваме обичта!

Егоисти сме!
Егоисти са!

Вярваме!
Не вярваме!

Съществуваме, но дали живеем?
Живеем, но дали съществуваме?

И всички тези въпроси, на които се опитваме да отговорим по възможно най- сложния начин, защото не сме тухли!

Припомняме си от време на време, че сме тук заради някого или просто за себе си.
Опитваме всичко или нищо на света, за да се почувстваме живи или не.
Правим мечтите си реалност или ги потъпкваме, като поредния налудничав сън.
Търсим някакви отговори на въпроси, които нямат нужда от такива.

Търсим смисъла какъвто и да е той и ако го има.

Мисля, че всеки за себе се трябва да реши какво прави, не да задълбава в сложните мисли за съществуването, а само в неговия свят, заобикалящия го...

Все пак не сме ли всички тухли с емоции, съществуващи в собствения си свят - малко егоисти, малко всеотдаващи се, по малко от всичко...

Емоция като от филмите

Това ще е малко по- различно, поне така усещам идеята му...

Вчера се почувствах като във филм от 70-те години, във филм, защото не съм била родена тогава, а само съм гледала, чувала и крадяла по някакъв начин тези емоции...

На пръв поглед спокойна вторник вечер в нашата кръчмичка, на нашата маса- запазена специално за нас, както винаги с много приятна компания.

Но този път компанията не беше обичайно шумна, разгорещена в разговори- важни и сериозни или просто забавни и смешни... Всички весели, но леко притихнали в очакване...

И ето тук идва моментът с тези стари филми, за великите рок или поп банди, едва пробиващи на сцената.

И въпреки технологиите- Интернет навсякъде, телефоните ни вече правят всякакви чудеса... беше пуснато радиото, за да чуем!

Десетина човека тръпнехме в очакване, всеки със своите емоции, за да чуем една песен за първи път по радиото- не където и да е било другаде!

"Шарена" песента на "Станция мир" щеше да звучи за първи път!

Ради и Дени ("Станция мир") и ние другите- приятели и познати бяхме там - в нашата кръчмичка, на нашата маса, за нещо невероятно, за нещо което ще се случи само веднъж за първи път!

Техните емоции не знам - не знам какво е да усетиш как нещо твое, труда ти, страстта ти бива споделена с всички- завиждам им!

Развълнувани, притеснени, тръпнещи- това бяха "Станция мир" снощи, докато не започна песента и всички ние, вече много по-развеселени, започнахме да си припяваме и с цялото си същество бяхме щастливи, че просто присъстваме!

Не просто поредната нова песен- а песен, която си слушал много пъти вече, преди света, песен на хора, които харесваш, за които се вълнуваш, хора които са те повикали да споделиш този момент с тях!

За себе си знам, че беше хубаво... имаше я тази романтика от старите филми от старите времена, която сега разбирам, че съм искала да усетя някога!

И повече нищо няма да кажа! Знам, че всеки от нас ще си запази емоцията, за себе си...

Все пак тези красиви моменти, те карат да се чувстваш жив!

След четвърт век...

Твърде гръмко заглавие сложих- трябваше ми заглавие предвид датата.

А и от седмица насам реших, че съм твърде пораснала, че дори може би остарявам малко - сигурно заради числото 6, което следва...и дори, че съм станала по-сериозна или съм почнала да се взимам на сериозно- спорно е.

Но няма да се занимавам със себе си, не съм тръгнала мемоари да пиша или нещо подобно.

Скоро прочетох ТОВА и се замислих върху тези безумни социални мрежи...

Не че не ги ползвам и аз - все пак живея в това време и като всички 99% не бих отказала да чуя някои клюки. ;)

Но не в това е въпросът- а колко скучно живеем?!

След следния статус очаквам сърдити, псуващи и т.н.-

"Спасете белите мечки от премръзване и същевременно ще откриете любовта на живота си, ама само ако ги спасите- мечките белите!

А ще ги спасите като публикувате поредната малоумна снимка на стената на всичките си 10 000 приятели и разбира се те я харесат и ви върнат жеста с постването й на вашата стена!

С всичките тези действия не само ще откриете любовта, ще харесате снимка (а и ще я имате на стената), но и основното - ще спасите белите мечки от премръзване!

И не на последно не забравяйте да харесате това и да го споделите с всичките си 10 000 приятели- така ще дарите някакви стотинки, на който успее да изкара пари от това!"

Не, не се подигравам на каузите и събирането на средства!

Не, не се подигравам на всички мили и сладки картинки, поствани някога!

Не, не се подигравам с любовта и сляпата вяра и надежда на хората!

Твърде снобарско, а?

Но след като получих на мейла си писмо от Фейсбук с що годе този контекст - "По случай рождения Ви ден, защо приятелите Ви да се чудят какви подаръци да Ви подарят, които няма да искате- харесайте си велика кауза и те могат да дарят пари за нея..." - Да, и аз ще съм удовлетворена от живота!

И защото всички сме алтруисти ще направим точно така!

Подигравам се на лицемерието на хората и глупостта им, когато вярват че навсякъде като цъкнат ще помогнат! - колко скучно живеем и безлично - ако си такъв защитник, застъпник, подкрепящ добрите дела- отиди в някой дом за деца или приют за животни и направи нещо там...

И всички тези картинки на сладки създания и всички тези тестове, които ще разкрият любовта, надеждата, успеха и розовото ти бъдеще- колко скучно живеем пак и отново?!

Цъкаме си и всички тези красиви неща ще ни връхлетят - вместо да се вдигнем от леглото, да се разходим да срещнем хора, да чуем света и нещо наистина може да се случи, дори може да променим нещо!

Имам чувството, че нещата се въртят около каузи, които НЕ можем да знаем 100% истина ли са и какво иска да спечели от тях човекът, организацията Х, но изглеждат твърде добре трагично написани, създадени майсторски, за да докоснат най- дълбоките човешки емоции- да отключат състрадание.

Въртят се около тестове и картинки - вместо истински картички, разговори, погледи, прегръдки.

Въртят се около това какво си правил днес, защо си го правил, кой те е видял и дали утре ще го правиш!

Не отричам моментите на лигавщина, глупости и закачки между хората в това онлайн социално пространство - забавно е, но не трябва да го превръщаме в истинския живот.

Няма ли да е по- хубаво това познаване, социалното онлайн, да е насочено за културни мероприятия, нови творци, нови книги, пиеси, бизнес и всички тези неща, които имат нужда да бъдат разпространени бързо и достъпно, за да бъдат познати по-лесно?

Въпрос на гледна точка!

Нито съм кой знае какъв алтруист, дори повече съм егоист, но нещата които са истинските могат да бъдат направени когато трябва и когато си там и когато наистина го искаш, дори да е само един малък жест...

Въпрос на избор е, колко скучно, колко истински искаме да живеем...

Online or not?

Говорим с колегите си, които са на крачка от нас по скайп или мейл...

Говорим с приятелите си във фейсбук... и си уговаряме срещи, че да се видим на живо...

Говорим по телефона безумно много часове дълги и безмислени разговори...

Пишем в блоговете си, за да бъдем прочетени от някого...

Пишем по стените си в социалните мрежи, за да покажем дните си...

Постваме снимки.

Постваме новини.

Постваме социални статуси.

Постваме емоции, преживявания, чувства... всичко.

Имаме виртулни профили.

Създаваме ново АЗ в тези профили.

Сме това, което искаме да се представим.

Присмиваме се на другите, които не са като нас (това което сме създали в мрежата).

Постоянно натискаме бутона "харесва ми" на неща, които са предимно глупави.

Игрем игри, защото и другите го правят.

Използваме приложения, защото и другите го правят.

Правим се на заинтересовани от нещата, които се случват.

Спасете детето, спасете животното, спасете Земята, спасете, спасете, спасете...

Натискаш бутона и си дал от себе си!?

Цъкаме с мишката и си мислим...

- че сме живяли

- че сме дали

- че сме получили

- че сме разбрали

- че сме почувствали

- че сме видяли светът

- че светът ни е видял

- че....

... Докато не изключим компютъра и не се озовем в света, физическия, които съществува...

и е не по- малко лош, сив, неинтересен от този другият!

* * *

Преди няколко години ми хрумнаха тези мисли, но сега се наложи лека редакция... явно за 7 години хората се променят... :)

И някак си се вдъхнових от Марин с този пост :)

... Всички в даден момент ставаме "пенсионирани" младежи, като пенсиониран приемаме, че е поредната умна метафора, използвана някога.

Растем, порасваме, променяме се много или малко, изграждаме някаква ценностна система - разбира се не винаги логична за околните.

Някои от нас много бързо осъзнават своите цели и въжделения за себе си, живота и света (или поне така си мислят/ вярват).

Та тези, разбрали какво искат още от много рано, обикновено са си изградили план- програма за десет години напред със задачи, които трябва да бъдат изпълнени.

Като се започне с идеалното образование, мине се през идеалната работа, създаване на идеалното семейство и накрая - идеалното погребение.

Само да не изгубят листчето с програмата, да забравят нещо и да се провали перфектният план.

Но струва ли идеалният план, когато не знаеш със сигурност какво има зад ъгъла и дали ще се събудиш утре?

Разбира се има ги и хората, решили просто да съществуват, НЕ живеят - училище, работа, дом, храна, вода... просто да съществуват, защото ги има. - Това не го разбирам! Трябва да има някаква, дори малка тръпка в просто съществуването!

Или, да ги нарека, "купонджиите"- без всякакви висши идеи за бъдещето или идеи за каквото и да е било, освен купони, алкохол, наркотици, секс и само недотам смислени занимания, носещи някакво развитие.

И мечтателите, искащи да обиколят света и да се докоснат до всичко възможно и невъзможно. :)

И наистина- колко сме обикновени (не в лошия смисъл), когато сме малки, когато сме деца...

И с годините се разделяме на някакви видове, групи и се оценяваме кой колко е несериозен, колко е сериозен, колко е пропаднал, колко е богат,беден и т.н. до безкрайност кой колко е какъвто и да е... Но къде е смисълът?

Не е ли истина, че всеки сам си избира - дали ще пие до несвяст всяка вечер, дали ще затъва в работа до зори, дали ще обиколи света?

Но тъй като сме сериозни, когато сме големи - съдим и мерим всички около нас!

А всъщност обикновено има няколко човека около теб, които те харесват и обичат, заради човека в теб, а не заради всичко друго...

И може би малко наивно е всичко това, но да прием, че са просто мисли на поредния луд, заел се с мисли.

Ако имаш само един шанс... ?

Една малко абстрактна или по-скоро нереална идея, фикция поредна някаква, която ме обзе, завладя като мисъл....

Какво щеше да бъде, ако имахме само по един шанс за всичко?

Един път да се влюбим, един път да се разочароваме от любовта, един път да създадем деца, семейство, да покорим един връх (буквално и не), да видим един път море.... и така до безкрайност- всички неща, които можем, бихме и направим в животите си...?

Реално погледнато съм права за две неща- веднъж се раждаме и веднъж умираме- въпреки, че не е доказано със сигурност и понякога и аз имам съмнения...

А за другите... Много искам да не съм права, но истории съм слушала от хора, че въпреки, да ги наречем шансовете в живота, някои хора правят всичко по веднъж. Но ЗАЩО?

За себе си, без да натрапвам мнение ще заключа- ако имахме САМО по един шанс за всичко, щеше да настане какафония, щяхме да се чудим как да връщаме времето назад и да поправяме стореното или нестореното и още повече съжаление, разочарование от себе си - напълно излишни!

И като непоправим оптимист- трябва да вземаме всяка нова възможност в живота, особено след провалена, разминала се предишна такава, пък какво ще се случи... никой не знае! :)

Но има неща, които са веднъж в живота - нека всеки намери своите! :)

И все пак- и аз съм човек, и аз не съм сигурна за кое колко шансове имам/е...?

Защо да чистим 1 ден, когато 364 дни мърсим...?

Няма да се отвличам много по темата... винаги ще е безумно дълга и неизчерпателна!

Първо: НЕ чистих на 9 април! Защо?- Не виждам смисъл да се правим на загрижени за природата, града и т.н., при положение,че хората си хвърлят боклуците всеки ден навсякъде по няколко пъти....

И един ден- ГОЛЯМА кампания, медийно раздухване и куп глупости, за да се направим на загрижени и за какво....?

Ето, малко снимки от места, които не се виждат, следователно може да си стоят с всякакви видове боклуци от фасове до дюшеци...